Самоунищожение или възможности. Ефект на Казимир!

Нулевата точка в пълен покой сама по себе си е Нищо. То, Нищото, дори не може да „опознае“ себе си, защото за да осъзнае, че е Нищо, е необходимо да се съпостави с нещо. Или – за да разпознае себе си, е нужно да се самопротивопостави на себе си. Така то чрез движение се превръща в Нещо – става нула или нулева точка, която вече е Нещо и то има протяжност.

На същия принцип нулевата точка като проявление, за да разпознае себе си, реализира самопротивопоставянето си. Това самопротивопоставяне е невъзможно да е Нищото, защото от гледната точка на вече проявена нулева точка Нищото не съществува, няма го, липсващо е. Така нулата като проявление приема себе си за единствено съществуваща. Тогава, за да познае себе си, тя се противопоставя сама на себе си. По този начин от нулев елемент на проявлението тя се разпознава в два елемента, които са „противопоставени“ – две противоположности на едно единно цяло (0, 1, 1).

Тези противоположности вътре в самата нула определят размера на „дупката“ на нулата – ограничителна зона, определяща параметрите на нейното трептене като проявление. Което и да е проявление, за да се окаже такова, е редно да съдържа в себе си както Нищото (като цялостен енерго-информационен потенциал), така и самото себе си като единно цяло от две противоположности. Тези полярности задават параметрите на неговото ограничение – индивидуално разтеглено пространство-време. Така всяко проявление се явява ограничение в безкрайния енерго-информационен потенциал на Нищото.

Образува се триединство: нищо – нулева точка – с две противоположности.

Това е знакът Y, който представлява самото триединство. Когато това триединство е вече проявено, то включва в себе си и зоната на ограничение – двете противоположности на самото проявление – |Y|. Много важен момент е, че самото проявление остава винаги едно цяло, независимо от това, че е и двете противоположности в себе си. Характерното тук е, че тези ограничения са диапазонът на трептене на самото проявление – преди натрупването на допълнителни ограничения при взаимодействие с околната среда.

Самото проявление представлява вълнова функция, трептяща в диапазона на това ограничение. Ако приемем едната граница за „минус“, а другата за „плюс“, в оформената зона между тях проявлението трепти. Това трептене е спираловидно, вретеновидно и пулсиращо в границите на тези зони (вълнова функция ДНК). Самото проявление прелива плавно от минуса към плюса и от плюса към минуса. Така плюсът и минусът постоянно преливат един в друг, тъй като вълновата функция е непрекъсваема. Тези „полярности“ са ограничения, които са предварително приети като рамки на самото проявление.

За да избегнем капана на „тълкуването“, че ограниченията са стабилни и предварително зададени, е редно да уточним, че тези ограничения всъщност са оформени от крайните точки на амплитудата на двойната спирала енергия. Тази амплитуда се променя периодично – спираловидно, вретеновидно и пулсиращо и зависи от скоростта на движение на проявлението, т.е. незнанието, което то е пожелало да изпита. Спиралата е двойна, защото се спазва принципът на противоположностите – всъщност двете спирали енергия се въртят в различни посоки. Взаимодействието между тези енергии оформя интерферентната картина (дифракционната решетка) на всяко проявление. Плуващите граници на вълната са ограниченията в потенциала на Източника, които оформят проявлението. Тези две граници следват функция на привличане и отблъскване, известна като ефект на Казимир.

В квантовата теория на полето ефектът на Казимир е налягането, което се получава от привличането между две плоски успоредни метални плочи, поставени много близо една до друга във вакуум (в Нищото, в същността на енерго-информационния потенциал).

То се дължи на намаляването на обичайния брой вакуумни флуктуации в пространството между плочите. Това пространство може да се разгледа като кухина на резонатор. Когато във вакуума няма приложени ограничения, всички честоти (вакуумни флуктуации) са еднакво важни и се балансират. Когато има ограничения във вакуума, вакуумните флуктуации оказват налягане върху тези ограничения.

Флуктуации с честоти, при които между пластините се нанасят цяло число полувълни, се усилват. За тяхната дължина на вълната в кухината се получава резонанс. В общия случай липсва резонанс и пластините се привличат една към друга. Причината за това е, че между пластините се предизвикват по-малко флуктуации, отколкото навън, където „раждането“ им не е ограничено. В резултат на това налягането от външните флуктуации се явява по-силно от налягането между пластините, т.е. възниква сила на привличане.

Така при естествено затихване на вълната стените на дифракционната решетка се приближават. Това са усилва дотолкова, че се задейства ефектът на Казимир и те се слепват. При това положение предизвиканите от даден избор трептения рязко затихват и проявлението изчезва. В практически план това е самоунищожение – болест, автоимунно заболяване и т.н. Този процес се наблюдава, когато посоката на „развитие“ на проявлението е навътре. В житейски план тази посока наричаме егоцентризъм. Всички филтрации, когато се използват с цел защита, предизвикват този процес. Така се стига и до решението! Единствено с посока навън – пълна отдаденост към околната среда – може да се избегне ефектът на Казимир. Състоянията на Благодарност, Любов, Щастие, Приемане и т.н. са катализатори за елиминиране на самоунищожението. Тези състояния водят и до разгръщане на възможностите на индивида, до повече способности, до лесно достигане до успех и изобилие. С по-голямата свобода и възможности, разбира се, идват и по-големи отговорности.

Вдъхновение

Статията е вдъхновена от практическото взаимодействие с ефект на Казимир, книгите на енциклопедия Когиталност и задълбоченото приложение в Онлайн Академия Когиталност. Прочитането на текста 9 пъти води до неговото осъзнаване, усвояване и предизвикателство към приложение!