Нищото е вероятностен потенциал без характеристики, свойства и състояния – липсващо.
Може ли обаче Нищото да е нещо без съдържание? Дори да приемем, че назовава онова, което не виждаме, не разбираме или не възприемаме и то е нереално за нас, как да го дефинираме, щом го няма? Ако решим, че е просто отрицание, че е с обратен знак на нещото, то пак трябва да е съществуващо. Освен това, допълнително необходимо условие за Нищото е то да е в пълен покой, защото ако е движещо се, то отново ще е нещо. Може да се каже, че Нищото е нещо, което се е видоизменило, но тъй като не може да изчезне, то пак е нещо.
Така стигаме до извода, че необходимо условие за „нищо“ е то да е липсващо,
несъществуващо, без характеристики, свойства и състояния, в абсолютен покой, което дори не присъства като понятиен аспект. Самото мислене за него го привежда в състояние, което го изкарва „на показ“, прави го съществуващо. Потенциалът „нищо“ е възможен единствено и само, ако е неопределен. Ако Нищото реши да разбере себе си, то е нужно да се противопостави само в себе си. Причината за това е, че ако някой друг (отвън) го противопостави, това означава, че вече някой мисли за него и го е „изкарал на показ“. Затова то може да се самопротивопостави единствено по собствено „желание“, само̀ в себе си. Така то (като несъществуващ, липсващ, вероятен потенциал,
който е цял в себе си) би се самоунищожило и изчезнало. Тогава единствена алтернатива за него остава да е нещо. Но това не е самоопределяне, а самоунищожение. Достига се до извода, че Нищото като липсващо, безсъдържателно, без(с)мислено може да е само потенциал, който, за да се познае, е редно вероятностно да се раздели на две, да се самопротивопости само̀ на себе си – като нищо от една страна и като вероятностен потенциал за нещо от друга, без този вероятностен потенциал да е реализиран.
Това дори в Декартовата философия може да са само два аспекта – вяра и съмнение.
Така Нищото би разделило себе си на Нищо, в което се вярва, и на Нищо, в което се съмнява. Нищото, в което се вярва, е самото Нищо (без потенциал за проявяване), а неговата половинка е съмнение (потенциал, който вероятностно подлежи на проявяване). Нещото, каквото и да е то, е резултат от самопротивопоставилия се в себе си информационен потенциал (Нищото). Самият акт на самопротивопоставяне на този глобален информационен потенциал в себе си се нарича мислене. При това този акт на мислене не е възможно да е синхроничен импулс, защото няма да е възможно да излезе от собствения си баланс на самоунищожено Нищо в покой. Дори да се напуснат параметрите на покоя, при синхроничност, те биха възстановили баланса и равновесието. Единствено възможен е асинхроничния импулс за излизане от покоя. Това е ментален избор с локализирана полярност, водещ до мощен асинхроничен импулс Така Нищото се превръща в Нещо. При това асинхронично.
Тезата, че мисленето определя съществуването, е изказана още от Рене Декарт:
Отличителната форма на мисленето е самообосноваващият се факт, за чието битие не е нужно съществуването на нещо друго. А това е вече определение за субстанция (самостоятелна единица на битието, която съдържа различни определения – качества), за опора на нещата, за несъмненост. Мисленето е главният аргумент за наличието на съществуващото. Мислене и съществуване са така обвързани, че съвпадат. Мисленето е съществуване и съществуването е мислене. То е в самото начало на нещата.
Гениалният извод “Cogito, ergo sum“ („Мисля, следователно съм“) се явява фундаментална основа за проявление, за съществуване, за битие изобщо. Самият Декарт формулира противопоставянето по един нестандартен начин и може би поради тази причина това гениално прозрение не достига до нас в пълния си първоначален вид: “Dubito, ergo cogito, ergo sum („Съмнявам се, следователно мисля, следователно съм“).
Значението на този израз философът обяснява по следния начин:
“… ако някой е скептичен към своето съществуване, това само по себе си доказва, че той съществува.“ Тук се оформя и тезата за асинхроничността – самото напускане на нищото води до съществуване, но за да се случи това, е нужно противопоставящото му се съмнение. През 2009 г; един експеримент в университета в Йеил (експеримент за страничната сила на светлината, открита от Хонг Танг). При наличието на фотони с различен спин във вакуума, между тях се появява странична сила на отблъскване, която ги тласка в различни посоки. Нищото е напуснало (самоунищожило) себе си и се е разтеглило в пространство-време. Колкото по-голяма е фазовата разлика между фотоните (асинхроничността), толкова по-голяма е страничната сила и респективно и разтегленото пространство-време.
В практически план нещата изглеждат по този начин:
когато съществува акт на мислене в Нищото, се разтегля пространство-времето. Колкото по-крайни полярности се приемат като възможни, толкова по-големи са възможностите за реализация, разгръщане и развитие. Идеята е да се допускат по-разширени и нестандартни възможности за решение на задачата (проблема), която се е появила, или сте си поставили. Да си позволите това, означава да приемете тези крайни (както лоши, така и добри) варианти, да потърсите тяхната допирателна точка, която се явява гордиевият възел, който да разплетете. Така спазвате и 4-ти принцип на Хермес, който твърди, че противоположностите преливат една в друга. Тоест, каквото и да се случва, то съдържа в себе си решението на задачата. Вашата отговорност е да го откриете.
Представените до момента разсъждения, доказателства, експерименти, изводи (както във физиката, така и във философията) определят, че не съществува обективна реалност, „независима” от мисленето. Всяка действителност е следствие на самопротивопоставилия се в себе си информационен потенциал – Нищото. Според Декарт движещото се знание (мисленето) определя проявлението, битието, съществуването изобщо. Светът не е автономен от мисленето, а е зависим от него и се проявява чрез него. Той е мисловен (Цялото е Ум. Светът е ментален) и поради тази причина съществува. Мисленето е процес на познание, основан на два противоположни в единството си механизма: движение и покой.
Информационният потенциал в покой, който е липсващ, несъществуващ, без характеристики, свойства и състояния,
не може да има дори и понятиен аспект. За да го определим по някакъв начин, го наричаме Нищо, но със същата сила можем да го наречем Цялото, Потенциалът, Ум, информационна банка за безкрайното знание, но тъй като е непроявен, невидим, неуловим, в действителност не съществува, липсва, в пълен покой е, няма характеристики, свойства, състояния и съдържания. Така двете понятия (Нищо и Ум) на практика се припокриват и съвпадат. Цялата потенциална информация (Ум), която е в покой, е Нищо.
И точно както Нищото, тази потенциална информация се самопротивопоставя и по този начин се самоопределя чрез противоположностите, които са – вяра и съмнение. Информационният потенциал в покой е самото знание, което вярва, че съществува, едновременно (в комбинация) с другия му аспект – съмнението, че съществува. Актът на преливане между вяра и съмнение наричаме мислене и то, мисленето, явяващо се в самото начало на нещата, реализира проявление, съществуване, битие. Така целият потенциал чрез мислене реализира „свят“, който е ментален…
Статията е въдхновена от енциклопедия Когиталност – Всичко, което Е! (част 1ва – Ти-Източникът).
