Като следствие от парадокса на близнаците стигаме до извода, че ако една точка е в пълен покой, за нея времето тече с безкрайна скорост и тя притежава целия енерго-информационен потенциал. Също така, нейният размер е нулев заради огромната гравитационна енергия. Всяко движение, трептене, с каквато и да е скорост, променя времето – то вече не е безкрайна величина, а е с определени параметри. По този начин всяка енергия, трептяща около тази нулева точка, притежава определена концепция за характеристиките на времето, появило се в зоната на ограничение на самото проявление. От гледна точка на енерго-информационния потенциал всичко е винаги тук и сега. Но за дадено проявление времето тече линейно, като дори му създава илюзията за минало и бъдеще – миналото са честотните му трептения „преди“ мига тук и сега, а бъдещето му представлява честотните му трептения „след“ момента тук и сега. Всъщност проявлението съществува само в мига тук и сега, но има „памет“ за това преди и „очакване“ за това след. И двете понятия са вид филтрация за преживяване на линейност на времето.
Възниква парадокс за нулевата точка – тя е в пълен покой и е нищо, но нищото не е в покой, то трепти и вибрира. За да обясним този парадокс по възможно най-лесния начин, нека приемем, че дадено проявление „умира“ и в това състояние то се елиминира като холограма и изчезва в покоя на Нищото. Да приемем, че „преседява“ там 3 000 000 000 години, преди да се прояви отново. Докато е в Нищото, проявлението (несъществуващо, защото не е в движение, то е само потенциал) е в пълен покой и за него времето в тази отправна система тече с безкрайна скорост. Така тези 3 000 000 000 години „преминават“ за нулев период от време (мигновено) и ограничението като такова се проявява отново. „Престоят“ в състояние на покой се оказва 0 време. Стига се до логичния извод, че на практика покой няма, т.е. Нищото никога не е в покой, но това важи само от гледната точка на движещата се енергия, тоест от гледната точка на самото проявление. Което и да е проявление в момента, в който „умре“, се прибира в покоя със затихващата функция на златна (приблизително логаритмична) спирала, след което се проявява отново. От гледна точка на нулевата точка всичко е в самата нулева точка и тогава всяко проявление може да се определи като ограничение вътре в неограничения потенциал, в Нищото. Така всички проявления, абсолютно всичко, което Е, е вид ограничение в „рамките“ на Нищото. Трептейки „около“ нулевата точка, всички проявления се намират в нея и всяка една тяхна емоция, действие, състояние и дори мисъл рефлектира върху всички останали ограничения и се отразява глобално на абсолютно всичко в нулевата точка. Това мислене, състояние, действие или емоция се явява високочестотна вибрация спрямо потенциала, който се намира в „покой“. Тази вибрация е причина за поява на нови проявления. Този процес е цикличен, безкраен и неповторяем.
Извод: Нищото е потенциал в покой, докато Всичко, което Е никога не е в покой. Никое проявление не повтаря което и да е друго, защото всяко проявление изследва определено незнание. Ако дадено незнание е вече изследвано, то се превръща в знание и е безсмислено да се изследва отново. То, знанието, потъва в потенциала на покоя. В същото време всяко проявление трепти, преминавайки 5.3х 10 44 пъти в секунда през самото Нищо. Докато минава, проявлението има възможност да се трансмутира в произволен елемент от Всичко, което Е. Тоест, Всеки елемент е и самото себе си и едновременно с това и Всичко, което Е. Докато трепти и вибрира, проявлението създава менталния свят на „съществуването“ – на своя свят, на индивидуалната си паралелна реалност, разтеглена в индивидуалното му време-пространство. Каквото и да направим „тук и сега“, то повлиява на околната среда, на миналото, което е в същото сега, както и на бъдещето, което е пак там. Всеки елемент влияе и на цялата реалност – не просто влияе – той я твори с индивидуалните си избори.
Когато откъснеш тревичка, цялата вселена потръпва…
(Упанишади)
