Как се (САМО)създаде кампус Изцеление?

Подробности и актуални снимки на обекта ще откриете тук.

В последните дни интересът към кампуса нарасна и получихме доста запитвания как е направен, кой го е направил, каква е функцията и предназначението му…

Поради това ще разкажем, във възможно най-сбит вариант, как се случи кампус Изцеление! Ще наблегнем на светкавиците в мрака на ума – онези моменти, в които информацията е била повече от филтрацията…

Преди две години получихме (екип Когиталност) послание, че е необходимо да се изнесем от София (от една красива и добре уредена зала, която ни беше и жилище, и офис) и да отидем на село. Ориентир нямаше – само две изисквания: мястото да е леснодостъпно (до магистрала) и да има вода.

След известни съпротиви и съмнения към собственото ни послание (да, защото ние също се съпротивляваме!), започнахме търсенето и го намерихме – напълно неизвестно село в центъра на България, на 6 километра от магистралата, в близост до три извора, а къщата – разположена върху скала с подземно езеро! В средата на нищото – сред абсолютната пустош на обезлюденото населено място! И разбира се – на безумно ниска цена, каквато предлагат подобни селца.

Минахме през къщата и бяхме 100% убедени – това е тя; погледнахме двора и се вдъхновихме от простора, който даваше. Речено-сторено, преместихме се, при това с помощта на 8 доброволци от семинарите…

И така, след еуфорията, се намерихме по средата на празен двор с полуразрушени стари схлупени постройки и една потиснатост, която носеше само тъга. И много много книги, които ни напомняха какво всъщност правим… 🙂

Някъде там, към края на двора, сред тревата от около 1.5 метра, се намираше друга постройка – масивна, огромна, каменна – оцеляла според местните повече от 200 години (е, с изключение на покрива, от който не беше останало много…). Проправяйки си път в тревите, стигнахме там – чухме едно уникално звучене, като в аула или в храм – погледнахме се и си казахме заедно „Това е Зала“. (кога – не знаем!)

Първо се започна с къщата, която си направихме за 40 дни (и 40 нощи, защото много категорично не си позволявахме да спим, знаейки мизерията наоколо). Нямаше баня, тоалетна, храна и вода (по онова време селото нямаше и магазин). Изкарахме един сух пост „по неволя“ и свалихме доста килца… Къщата доби вид, стана приятна за живеене, и след въпросните 40 дни се запитахме „А сега какво, накъде?“…

Всичко наоколо, целият двор и постройки беше разруха, потиснатост, запустялост… Решихме да „стиснем зъби“ за още един месец и да направим от гаража студио – отделна малка къщичка, за да можем да каним гости… Получи се – с помощта и търпението на доброволци от семинарите!

Лека-полека идеите се избистряха – преминахме през възможността да садим картофи и домати в големия двор, да гледаме кокошки, и така лека-полека се оформи виждането да стане залата, старите постройки да се превърнат в студиа, а големият двор, разположен на три нива – да е парк с алеи, пейки, беседки…

В един ден, насред двора намерихме стара и красива табелка с дъговидна форма, която прекрасно съвпадаше с размера на вратата на импровизираната външна „механа“, която също междувременно „скалъпихме“. Какво бе нужно да напишем там – не друго, а Изцеление (защо – не ни питайте, просто го знаехме). Единият мина с бялото, другият сложи черните светлосенки и имахме надписа на Глаголица – с пожеланието всеки, който мине оттук, да изпитва и преживява това състояние! Из-Цел-Е-Ние – от Цялото сме Ние!

Видяха го няколко души, харесаха го, отминаха го…

Но след около месец в чата получихме запитването:

Как върви кампус Изцеление?

КАМПУС ИЗЦЕЛЕНИЕ – това е името!

Като светкавица в мрака се записа в ума и… вече работехме по кампуса! (по определине кампус е училищна сграда с принадлежащ парк и постройки, в който живеят учениците).

Нещата почнаха да се случват толкова бързо, че дори ще излъжем в хронологията, но в общи линии – обявихме идеята, хора от семинарите почнаха да помагат (с материали, със средства, с умения, с дарения, със заеми…). Тухла след тухла, пале след пале материали, торба след торба цимент… Станаха алеите, почнаха да се градят постройките. Междувременно един хотел беше реновиран и половината материали от него бяха претворени в кампуса. Плочки, дограми, стари паркети, стари и нови килими, мокети… Сервизи. Чаршафи. Одеяла. Кърпи. Папирус с Анкх от Египет… Камъните ставаха зидове, беседки, кътове красота… Нищо не идваше наготово, нито ново. Но разбира се, архитект на целия този процес и проект беше Когиталността – чрез информацията, която пристигаше на порции в сънища, в медитации… в табелките от околната среда и всички, които се докосваха до обекта. Богатството на натрупаните честоти създаде усещане за толкова много паралелни реалности, за различни епохи, за много информация и наситеност на преживяванията…

Чухме от съселяните:

– Това прилича на един театър с много камъни в Пловдив…

Друга реплика:

– Ехей, това Асеновата крепост ли е?

Трета:

– Това е като римски терми.

– Да, но това са тракийски херми…

Поредната светкавица – толкова много камъни – за какво друго са, ако не, за да запишат знанието – камъни на мъдростта: ХЕРМИ! При това тракийски – защото това е местоположението на обекта!

Един ден поредният човек, който дойде да помага, каза:

Вие правите от боклука красота, а ние от красотата създаваме боклук! Това е разликата!

ТОВА Е РАЗЛИКАТА!

Когато търсим приложението и увличането на честотите в една посока (навън), винаги намираме начин за това. Когато търсим единението, винаги го постигаме. Когато отричаме – нямаме нищо… И тогава красотата наистина се превръща в… боклук!

Защо разказваме цялата тази история, в този полушеговит вариант, зад който се крие обаче много труд, усилия, дори болка?

За да споделим как всъщност нещата се случват, как се разтегля и пространството, и времето на практика. Ние не знаехме какво правим или защо – само следвахме информацията, табелките, обратната връзка на хората… и събирахме всичко – едно след едно, след едно… цяло. Не се спирахме – дори когато мускулите отказват, дори когато очите се пълнят със сълзи, защото не можеш повече; дори когато плачеш за сън. Някои наричат това работохолизъм и това е вярно, с едно уточнение – това е пламък и вяра в невидимото… което просто следваш!

Това е приказката на живота, но и трудността, вдъхновението и отговорността – Когиталност… Към този момент сме убедени, че всеки го може – ние го пробваме и изпитваме, и знаем, че всеки Може! Какво ще се случи на следващата стъпка – също все още не знаем, но ще споделим, отново с всички!

Пропускаме драматичните моменти, незнанието, скандалите, отчаянието – те са част от процеса, част от търсенето и от красотата в разгръщането…

Кампусът се (само)създаде, за да продължим семинарите Когиталност, да направим нови такива в различен „формат“ и като цяло – за да се осъществи откъсване от градската среда, от този начин на мислене, от ограничението и рамката за Ума…

Планираното време за откриване на обекта е началото на 2023г.

За да завършим и „пуснем достъпа“ до кампуса са необходими:

– компютри – 4 броя

– хладилник с фризер – 1 брой голям (200+ см)

– средства за последните довършителни процеси по целия обект (външно и вътрешно) – между 2000 и 3000 лв

Начини за подкрепа:

Превод по сметка:

IBAN: BG41UBBS80021031622650
BIC/SWIFT: UBBSBGSF
Банка: Обединена българска банка
Получател: Фондация Заедно за 1
Основание: Дарение кампус Изцеление

Дарение с дебитна или кредитна карта – ТУК

Записване в обновената Академия Когиталност:
akademia.kogitalnost.net

Поклон и благодарим за избора и взаимодействието!